Депресии и меланхолия
“Няма депресия, има единствено субекти, които се оплакват от нея.”, Colette Choraqui-Sepel
Следователно това е един текст за депресията, която я няма. За една празнота. За една липса. За едно отсъствие. Достъпни са различни начини един субект да бъде убеден, че има депресия, т.е. да припознае себе си като принадлежащ към някакво споделено страдание. Естествено това приписване има своята медицинска целесъобразност, но тук няма нито да се занимаем, нито пък да оспорваме тази целесъобразност. Единствено ще приветстваме за уместно психиатричното означаващо “депресивен синдром” - бидейки синдром, т.е. съвкупност от определени симптоми, депресията може да се появи в рамките на разнообразни психични разстройства, т.е. може да се появи на психичния терен на нещо друго, на нещо, което самата тя не е. Още много отдавна Ото Фенихел, ученик на Зигмунд Фройд, е посочил, че в известен смисъл депресията се среща при почти всички неврози, тя е “предпочитаният” от субекта начин да се заяви като страдащ, да даде име на своето страдание.
Психиатрията е задължена да посочи това, което субектът има, такава е нейната конституция. Психоанализата пък е задължена да посочи онова, което субектът няма. Психиатрията задължава пациента да има депресия. Психоанализата му позволява да страда, задължавайки го да именува това страдание автономно. Затова в психоаналитичен план депресията е възможна като едно от означващите на страданието, но тя не е самото и самотното страдание. А и едва ли има дума, която би могла да обозначи празнотата на депресивния. Това е една празнота, която е ужасяваща най-вече със своята неназовимост.
Да се изправи пред това, което има, винаги е по-лесно за един субект, отколкото да се изправи пред онова, което няма. Депресията е особено чувствителна именно към това нямане. Когато някой има депресия, той в най-голяма степен няма. Депресията може би е най-непоносимото присъствие на отсъстващото.
Психоаналитичната клиника е констатирала меланхолния характер на депресиите. Това далеч не означава, че съществува сигурно равенство между депресия и меланхолия, а че липсата, преживявана от депресивния, е една особена, меланхолна липса. Именно тази меланхолна липса е погледът, който настоящият текст ще предложи спрямо депресията. Меланхолната липса визира всичко онова, което не се казва за депресията. Длъжна съм да поставя ударение върху тази разлика не поради терминологична дребнавост, а поради това, че депресивното оплакване може да ни каже съвсем малко за депресивното страдание. Затова нека прокараме едно такова разграничение - ако оплакванията са депресивни, то страданието е меланхолно. По този начин ще се съгласим с клиничния опит на Юлия Кръстева, която говори за депресивно-меланхолен ансамбъл и по този начин не изключва от клиниката нито оплакванията, нито субекта, който се оплаква.
Какво е естеството на меланхолната липса?
Празнотата се е настанила у меланхолния субект по безжалостив начин, така, както пустотата се настанява в света при загубата на любим човек. “При траура светът е този, който е станал беден и пуст, при меланхолията това е самият Аз”, ни казва Фройд. Меланхолията е в особена връзка с траура. Меланхолният траур не е траур по някой мъртъв, а по нещо мъртво. Голямата заслуга на Фройд по отношение на меланхолно-депресивното страдание се състои в откритието му, че меланхолният преживява една част от себе си като мъртва. Това не е преживяване на проста ощетеност или обида, на нещо, с което мога да се примиря, да компенсирам или преживея. Става дума за една фундаментална нищожност, от която не покълва нищо, за една кървяща рана, която не заздравява, тъй като се подхранва единствено от пулса на болката. Тази е празнотата, която меланхолният носи, без да може да назове. Меланхолният не успява да прежали някаква любима (а защо не и любовна) версия за себе си, за която вярва, че му е била отнета. Именно на това място меланхолията е близка с траура - човек никога не подозира какво всъщност губи, когато губи една любов. Меланхолията идва на мястото на тази незнайна част от загубеното.
Тази незнайна, но ограбваща загуба маркира любовта, отношенията, света и езика на меланхолния.
Любовните му разочарования са чести, защото са примесени с идентификации и в този смисъл са осмислени от очакваното, че другият съдържа всичко онова, което е било отнето (“другият е моята липса”). Връзката с любовните обекти е по-важна от самите обекти, доколкото на всеки следващ обект се възлага разчитането, че именно той ще доведе субекта до отнетата му пълнота. Този любовен фантазъм обуславя една мъчителна динамика, тръгваща от идеализацията на любимия и стигаща до отегчението, разочарованието, омразата и оттеглянето в себе си.
Оттеглянето на интереса от външния свят и изчерпването на желанието бележи всички връзки със света. В своята меланхолия човекът е отчужден от познатия смисъл на думите, нещата, връзките. Светът се преживява като дееротизиран, механизиран, застинал, чужд. Това преживяване често пъти е валидно и за собствения образ в огледалото. С това е свързано и мъчителното преживяване за невъзможност да се живее животът, макар и в най-простите му битови изисквания. Невъзможността за любов и живеене е съпроводена от дълбоки виновности преживявания и упреци. Меланхолният е най-големият си съдник. Никой не би могъл нито да го осъди, нито пък да го унищожи и оплаче по начина, по който той би могъл.
Смисълът изглежда на меланхолика произволен, случаен, сякаш встрани от думите и нещата. Меланхоликът говори, но е “разкачен” от словото, то не му принадлежи, изглежда му чуждо и фалшиво и той говори по силата на някакъв автоматичен механизъм без да може да се свърже с думите, които произнася. Празнотата на меланхолния е неназовима. Словото е редуцирано до празен говор, незначещ и неозначващ нищо(то).
Казаното няма предвид, че меланхолният не си служи с езика, по-скоро езикът е спрял да му служи. В своята меланхолия човекът е по особен начин прозорлив, разсъжденията му са лишени от невинността и наивността, правещи живота поносим. Защо преди да му станат достъпни едни дотам проникновени житейски истини, човек трябва да се разболее, е едно от питанията, които Фройд ще постави във връзка с меланхолията. Често меланхолният произвежда поредици от житейски обяснения с изключителна прецизност и дълбочина, но също така с жлъчната надсмешка (едва ли е случайно, че от гръцки “меланхолия” означава “черна жлъчка”) на един преждевременно познал преходността на живота човек. Той всъщност обяснява живота, който не може да живее. Той се адресира към живота от позицията на един мъртъв, който вече е изживял живота, който е можел да живее. В меланхолнията винаги под някаква форма го има вкопчването в един “предишен живот”, в един “загубен рай”, в едно място, на което животът му е бил възможен, в едно място без липси. Меланхолният знае най-добре какво е да можеш да желаеш само онова, което липсва, което е мъртво или пък, което никога не го е имало.
Депресиите на другите не могат да обозначат депресията на един субект. “Някой страда от депресия”, се казва често и безкритично. Ще се съгласим единствено с първата част на една подобна заявка и ще я пунктуираме така - “Някой страда”. Депресията е неутешимият и банализиран плач на една самота. Защото ние сме толкова еднакви в плача си и толкова сами в страданието си. Но страдащият знае по-добре това...