Шизофрения
Това е най-избягваната дума сред пациентите, а напоследък и сред психиатрите. Дума, която предизвиква страх, неразбиране, мрачни обобщения и значителна стигматизация. Никой не се причислява в тази група – на шизофрениците, и не е съгласен да бъде поставян в нея. Търсят се второ, трето, ..., десето мнение от нов психиатър. Докато се намери такъв, който е склонен да постави „по-щадяща” (т.е. невярна) диагноза. А ако не се намери – може и от баячка, ходжа, астролог, хомеопат – а защо не и от Интернет. Двигател на това отричане като че ли е по-скоро майката на пациента, която си е фантазирала как детето й ще има необикновени способности и ще пожъне изключителни успехи... Която не вярва в болестта и поради това се опитва да насили детето си да стане отново нормално, и се чувства предадена от него. Тя обикновено знае всички подробности за налудностите и халюцинациите му, но предпочита да ги пази в тайна. Що се отнася до самия болен – той отрича диагнозата, лечението и някои от симптомите, но знае, че има голямо страдание и че е изправен сам срещу него. Затова, когато срещне специалист, който може да чуе нещо за страданието му, е готов, поне донякъде, да изгради връзка и на свой ред да чуе нещо за лечението си.
И така, какво е шизофрения? Отговорът е сложен и ще остане неизчерпателен. Ще се опитаме да опишем основното, започвайки от симптомите, които преживява пациентът и които пряко влияят върху живота му.
Тук е основния проблем с халюцинациите – те се случват по механизма на възприятието, а не на фантазията. Могат да засегнат всичките пет сетива и човек да чува и вижда различни неща, или да усеща миризма, допир и вкус, които не съществуват. (Усещането може да е и от вътрешните органи, без съответствие с някакава болест и без възможно обяснение, напр. „къркори ми гръбначният стълб” или „имам киселини по цялото тяло”.) Тези възприятия не се споделят от хората, които са на същото място или, например, консумират същата храна. Но за този, който ги има, те са напълно истински и не могат да бъдат поставени под съмнение. Понякога са желани – някои пациенти са споделяли: „гласовете са най-добрите ми приятели”, „те ме обичат”, или „скучно ми е без тях”. Но могат да бъдат и най-големия враг, който заплашва, обижда, командва и изисква. Чували сме и трудно разбираемото за обикновени невротици: „гласовете ме бият” и „те могат да ме убият, както си вървя по улицата”.
Особено неприятни са и усещанията за разкритост – „всички хора знаят какво си мисля”, за инсценировка – предметите и събитията са подредени като специално послание към болния.
Ще използваме случая да обърнем внимание – шизофренията е преди всичко голямо страдание, и това би трябвало да е изходната точка в отношението ни към засегнатия човек или семейство.
