Френският психиатър Патрик Ландман изобличава епидемията от хиперактивност. Според него този проблем представлява изкуствена конструкция, предназначена да обогати фармацевтичния бизнес

---

Ами ако хиперактивността въобще не съществува? Ами ако тази болест е само серия от симптоми – възбуда, липса на концентрация и импулсивност – изкуствено обединени от фармацевтичната индустрия, за да формират статистика? Тази теза, която чуваме не за първи път, е защитена със силни аргументи и в детайли от френския психиатър и психоаналитик Патрик Ландман в книгата „Всички хиперактивни?“, която съвсем наскоро излезе от печат от издателство Албен Мишел. С информация, която ни кара да се замислим: в САЩ оборотът от продадените медикаменти за борба с СДВХ (Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност) възлиза на 40 милиона долара преди 10 години и достига до 10 милиарда днес. „В психиатрията ние подпомагаме един маркетинг на заболяванията, които се продават като обикновени продукти, обяснява Патрик Ландман. Този феномен възниква в САЩ, но се разпространява в целия свят“, допълва психиатърът, като уверява: „В случая на СДВХ медикаментите са тези, които правят заболяването.“ Да поговорим.

Le Temps: Според Вас хиперактивността не съществува. В книгата си Вие дори сравнявате тази болест с хомосексуалността, напомняйки, че чак до 70-те години тази сексуална ориентация беше смятана за психичен проблем. И все пак, изглежда, че хиляди деца и възрастни страдат от СДВХ…

Патрик Ландман: Трябва да разграничаваме нещата. Медико-социалните конструкции в широк мащаб и страданието на отделните индивиди. Ако сравнявам СДВХ със стигматизацията на хомосексуалността или с трескавото диагностициране на хистерия в края на 19 век, то е за да покажа, че всяка епоха има своята модна болест. В моя текст аз повдигам и въпроса за депресията, която направо изригна през 80-те години, когато третата редакция на Диагностичният и статистически наръчник на психичните заболявания, (DSM III), световната библия на предписанията, медикализира афекти и поведения като тъгата, пониженото самочувствие или зависимостта от една привързаност, въпреки че това са нормални реакции, последващи прекъсването на отношения или провали и които са спонтанно обратими. Фалшиво депресивните бяха подлагани на понякога твърде дълги лечения и се стигна дотам депресията да бъде наречена „заболяването на века“. Според мен при СДВХ се случват съвсем същите процеси, заедно с щедрите икономически ползи, които произтичат от това за фармацевтичната индустрия…

Но да се върнем на страданието на децата и възрастните, сред които е диагностициран дефицит на вниманието и/ или хиперактивност. Говори се също за крайности в импулсивността. Тези симптоми са реални, нали?

Да, но не съществува една-единствена причина за тези симптоми и, по отношение на лечението, мисля по-скоро за един клиничен метод, който предлага диференциран подход към всеки пациент, а не за медикаментозен подход. За да оправдаят прибягването до медикаменти, някои поддръжници на СДВХ говорят за малки мозъчни лезии, които могат да бъдат поправени с лекарства на базата на метилфенидат, който е амфетамин. Не е учудващо, че тревожните деца имат анормални мозъчни образи, но тези образи не са доказателство. В настоящия момент не съществува никакъв биологичен маркер за нито една от големите психични болести, каквито са шизофренията, аутизмът или пък биполярните разстройства. И преименуването им на болести или проблеми на невро-развитието не променя с нищо този факт.

И все пак хора, които страдат от хиперактивност, са почувствали облекчение, приемайки метилфенидати, най-познатият от които – Риталинът, изглежда прави мнозина щастливи…

Разбира се – да приемаш амфетамини, това е все едно да пиеш алкохол. Може да има временно облекчение. Риталинът упоява невротрансмитерите, но не лекува. Аз не съм радикално срещу медикаментите. Предписвам метилфенидати в една трета от случаите, които лекувам, когато страданието е твърде голямо. Но това трае ограничено време и е съпроводено от психотерапевтично проследяване, което много бързо поема щафетата. Това, което ме възмущава, е систематичното прибягване до медикаменти като към магически еликсир, въпреки че редовното приемане на амфетамини води до дефицити в развитието и до поднормено тегло.

Как тогава да си обясним успеха на медикаментозния подход?

Това решение има преимуществото да оневинява родителите и учителите. Изправени пред едно трудно дете, възрастните се чувстват по-добре, когато им се казва, че болестта идва от вътрешността на детето, тя е в мозъка му, а не е свързана с външни фактори. Още веднъж, това има връзка с епохата. Имайки предвид стреса, който тежи върху раменете на родителите и училищните нормативи, които непрекъснато се покачват, как да намериш времето и подхода, така че да разбереш деца, които не са съвсем като останалите? Постигнали сме пълния абсурд, след като лекари казват, че ако СДВХ не се диагностицира и не се лекува по време на детството, засегнатите юноши са в по-голям риск да станат наркомани. Казано другояче, даваме амфетамини на 7-годишни деца, за да избегнем това те да се дрогират, когато станат на 17! И друг проблем възниква с Риталина – кога да го спрем? Тъй като той не лекува, а само облекчава, кога решаваме да спрем приема? Ключов въпрос, нали?

Ако медикаментът не е решението, какви са Вашите методи да се борите срещу симптомите на СДВХ?

Класическата психотерапия дава добри резултати, както и груповите терапии, психомоториката или арт-терапията. Аз препоръчвам също намаляване на времето, в което се използват екрани, защото, според моя опит, има връзка между часовете, прекарани пред екрана, и тежестта на проблемите с вниманието. И най-вече, незрелостта на детето е фактор, който внася голямо объркване. Две малки деца могат да са на една и съща възраст, но да представят ниво на зрелост, което силно варира според това дали са в началото или в края на годината. Взимането предвид на този аспект може да подпомогне много визията, която имаме за трудното дете или ученик.

Tous hyperactifs?, Patrick Landman, Ed. Albin Michel, 2015.

Превод: Диляна Дилкова

Гледайте видео интервю на Патрик Ландман на тема "Спрете DSM-5".