Интервю на списание ELLE с Катрин Вание, в което френският психоаналитик говори за своята дългогодишна работа с тежко недоносени бебета, с техните родители и с екипа на неонатологичното отделение и за добрите резултати от една по-различна грижа.

---

Убедена, че оцеляването на недоносените бебета не е единствено медицински въпрос, този пламенен психоаналитик им помага, чрез думите, да се закачат. Среща с един много гостоприемен хуманист.

Да поддържаме тези миниатюрни бебета в живота

Катрин Вание нарича тези съвсем малки бебета, които дебаркират в реанимацията на неонатологичното отделение, „бебета въжеиграчи“. Защото те се намират върху една нишка, опъната между живота и смъртта. От двадесет години този психоаналитик, кипящ от живот, работи с недоносени бебета в болница Делафонтен, в Сен Дени. В своята невероятна книга за човешкото („Да се родиш преждевременно“, изд. Bayard) тя разказва как, ръка за ръка с екипа на отделението, различно от останалите, тя посреща все повече и все по-малки бебета. Това е една от неизвестните последици на по-късното майчинство и на развитието на асистираната репродукция. Но най-необичайното е, че тя ни учи, че поддържането на тези малки бебета в живота е колкото медицински, толкова и психичен въпрос. Бивша ученичка на Лакан и Долто, специалист в областта на аутизма, изключителен психоаналитик, Катрин Вание говори на ухо на бебетата, с родителите, с лекарите……. И с читателите на ELLE.

"Ако пропуснем три минути от протокола, можем да го изгубим"

ELLE: Тишина и приглушена светлина… Защо реанимацията в неонатологичното отделение е толкова особена?

Катрин Вание: Поради природата на това, което се случва там. Това е едно място, където животът и смъртта се докосват по един много интензивен начин. И още, има нещо трансгресивно в това да срещаш бебета, които е трябвало все още да са в корема на майка си. Много е вълнуващо да се окажеш пред едно малко същество, тежащо 500 грама, с миниатюрни ръце и крака, и невероятно присъстващ поглед, втренчен във вас.

ELLE: Тези бебета се намират между живота и смъртта?

Катрин Вание: Да, те могат да се люлеят между двете в един или друг момент. Едно тежко недоносено бебе може да изпадне в септичен шок в рамките на един час, или дихателна недостатъчност, или пък спукване на аневризма, тъй като малкият му мозък е твърде крехък, за да понесе атмосферното налягане. Целият екип е нащрек. Ако пропуснем три минути от протокола, можем да го изгубим.

ELLE: Самото раждане често е много тежко…

Катрин Вание: Радостта, която познават родителите и целият екип в една обикновена родилна зала, не съществува в нашето отделение. Когато се ражда едно недоносено бебе, лекарите бързат, увиват го в алуминиево фолио, за да запазят телесната температура, интубират го, вентилират го… Майката нищо не е могла да види, пита дали бебето е живо и понякога чува тази медицинска формула, която може да предизвика много щети: „Родено в състояние на видима смърт“.

"Неонатологията е една много млада специалност"

ELLE: Какви са най-честите реакции?

Катрин Вание: „Не го реанимирайте твърде много, не искам да е увредено”, „искам да живее, това е петият ми опит инвитро, единственият, който беше успешен, последният ми шанс да имам дете”........ Чуваме всичко.

ELLE: Това поставя въпроса за ограниченията на реанимацията. Осмелявате се да напишете: „Дали обществото, чрез посредничеството на нашите реаниматори, не произвежда бъдещите инвалиди?”

Катрин Вание: Да, неонатологията е много млада специалност. Изобретихме интубацията и вентилацията на съвсем малки тела. Световната здравна организация забранява реанимирането на бебета под 22 гестационна седмица и такива, тежащи под 500 гр., но, на този етап, има много случаи на смърт поради усложнения. Във Франция всеки главен лекар има свободата да определи своя лимит. Реанимират се бебета около 25-26 седмица, не по-малки.

ELLE: Разумно ли е на всяка цена да се поддържа в живота едно дете, дори и когато се знае, че мозъкът е разрушен?

Катрин Вание: Тези много трудни решения, за щастие, са рамкирани от 2005 г. със закона „Леонети“, който забранява, според обективни критерии, „неразумното упорстване”. Това е моментът да се придружи бебето към смъртта. Това е ново, но ние въведохме облекчаващи грижи за бебетата. Облекчаваме с медикаменти болката на бебето, което придружаваме, с неговата майка, с баща му и с всички членове на екипа.

„Най-ужасното е едно недоносено бебе да бъде приемано като парче месо.”

ELLE: Всички страдат и вие събирате парчетата?

Катрин Вание: Много е важно да може в последствие да се говори за тези моменти. Когато се случи да придружим едно дете към смъртта, тогава полагаме по-добри грижи. Това ни дава едно човешко богатство и ние не сме вече същите с доносеното бебе в съседната стая. Нещо много обилно от нашата човечност се разгръща и можем по-добре да го придружим към живота.

ELLE: Вие вярваща ли сте?

Катрин Вание: Аз имам вяра като психоаналитик, вярвам в значимостта на тези малки човешки субекти и в потребността от всеки живот, колкото и кратък да е той. Аз вярвам, че живот, продължил три дни, си струва. При условие, че го оставим да придобие смисъл в историята на едно семейство, така че по някакъв начин това бебе наистина да е съществувало за своите родители, а също и за екипа. Най-ужасното е едно недоносено бебе да бъде приемано като парче месо, което трябва да бъде реанимирано или оставено да умре. То трябва абсолютно да бъде възприемано като един малък човешки субект.

ELLE: На какво ви учат тези мънички бебета?

Катрин Вание: Фройд го е написал: „Наблюдавайте бебетата!” С недоносените бебета ние се изправяме лице в лице с преддверието на живота! Виждаме как се структурира архаичният свят. Как се зараждат човешкият субект и неговото желание. Това спомага да се разбере как се изгражда психизмът и какви следи могат да оставят в живота обстоятелствата при раждането.

„Не, аз съм там като всеки друг член на екипа”

ELLE: Това помага ли ви във вашата работа с възрастни?

Катрин Вание: Разбира се! Аз чувам по друг начин възрастните нормални невротици, които идват на моя диван... Когато открием у възрастни едно чувство за сгромолясване, страшни кошмари, ужасна паника и когато познаваме всичко онова, което може да се случи около раждането на едно бебе, преждевременно родено или не, пропастта, в която то може да се намира, в близост до какво може да премине, как успява или не успява да се закачи в света.... това позволява да разбираме по-добре.

ELLE: Имаме понякога впечатлението, че назначаването на „пси”–та в болниците е един начин лекарите да се освободят от една част от своите отговорности....

Катрин Вание: Вярно е, като изключим факта, че тук не се задоволяваме да сложим „пси”–то на едно бюро в дъното на коридора, за да съсредоточи там майките, които не са добре, както виждаме да се случва в някои отделения! Не, аз съм там като всеки друг член на екипа, през цялото време и за всички, не само за бебетата и майките. Ние осъществяваме ко-реанимация, едновременно медицинска и психична, всички заедно.

ELLE: Преди 20 г. някои лекари са ви смятали за вълшебник.

Катрин Вание: Да, в момента, в който установяваха, че времето, прекарано от мен при бебетата, водеше до категорично подобрение на здравето им (сърдечен ритъм, артериално налягане, нива на кислород в кръвта и т.н.), те бяха поразени от тези резултати. Думите поемат бебето в неговото тяло.

„Адресирането към едно бебе го води към влизане във връзка със света.”

ELLE: Но какво точно казвате на тези малки същества?

Катрин Вание: „Здравей, добре дошъл/а в нашия свят” и също „ти дойде на едно странно място, ще направим всичко по силите ни, защото наистина искаме ти да живееш, можеш да разчиташ на нас и ние също ще разчитаме на теб”. Напълно откровено, аз не вярвам, че бебетата разбират моите думи. Въпреки това научно е доказано, че те разбират интонацията на гласа, ритъма... Самият факт да се обърнеш към едно бебе като към пълноправен субект, го води към влизане във връзка със света.

ELLE: Вие реанимирате бебетата....., но също и майките, които често са съкрушени.

Катрин Вание: Да, всеки случай сам по себе си, защото не можем да насилваме връзката майка-дете, използвайки стандартизирани протоколи, както уви виждаме да се случва твърде често. Това не работи. Много майки не биха могли да влязат в контакт със своето бебе, преди да могат да говорят, да рзберат нещастието, в което се намират, преди да се уверят, че не са лоши за детето.... трябва полека да се стигне до това.

ELLE: Не е лесно да се влезе в контакт с едно съвсем малко бебе, чудновато и заровено под машини...

Катрин Вание: Фройд е написал, че при всяко обикновено раждане се възражда нарцисизмът на родителите. В нашето отделение едно бебе може да прилича на умиращ малък старец. И така, изправена пред тези грамадни ръце, това набраздено лице, напрежението в този поглед, майката казва: „Но това е паяк!”. Това е ужасна нарцистична рана, преживяна като провал. Какво да правите тогава с това малко ужасяващо нещо, за което не знаете дали ще живее и което ви гледа със странно изражение?

„Бебетата са по-мъдри от големите хора”

ELLE: Вие пишете, че никоя майка не може да успее веднага.

Катрин Вание: Да, не е възможно. Някои си отиват, други не идват. Или казват: „Вижте, той ме отхвърля”. Но кой кого отхвърля? Мястото на психоаналитика в едно такова отделение се състои също в това да се бори срещу нормата, срещу предразсъдъците. Ние не вярваме в майчинския инстинкт. Всяка майка на недоносено дете е премазана от вината. И има право на това страдание.

ELLE: Как се случва така, че при две бебета, родени с еднакво тегло и едни и същи жизнени рискове, едното ще живее, а другото – не?

Катрин Вание: За да живееш, трябва да има за какво! Ако не можете да се закачите за нищо, ако никой не се адресира към вас, ако сте свързани единствено с машини, за какво тогава? Бебетата са по-мъдри от големите хора. Според обстоятелствата, някои ще открият, че си струва, други – не.

ELLE: Все пак има загадка около жизнеността...

Катрин Вание: Да, но аз вярвам, че ако се опитаме да поддържаме една жива връзка, бебето ще мисли, че си струва да живее. Тази връзка може да се случи с някой друг, различен от майката, ако тя е възпрепятствана в началото. Трябва да се даде на това бебе нещо, за което да се захване. Най-вече да не бъде оставено само в този свят на машини. За нас остава да се посветим – с време, с присъствие около него, с афективно инвестиране, за да живее.

„Бях свикнала да се опитвам да разбера неразбираемото, нечуваното.”

ELLE: Откъде произтича вашето призвание?

Катрин Вание: Моите родители бяха театрални актьори. Аз израстнах, пътувайки от страна в страна, сред различни езици и култури. Бях свикнала да не се затварям за новото, да се опитвам да разбера неразбираемото, нечуваното.

ELLE: Проучванията показват по ужасен начин, че при преждевременно родените бебета съществува особено голям риск от аутизъм или психоза. Това неизбежно ли е?

Катрин Вание: Определено не! Ако навсякъде се работи по един малко по-различен начин, това би могло да се промени радикално. Но едно неонатологично отделение, в което не се случва една истинска работа с родителите, с бебетата и с целия екип, може да се првърне във фабрика за аутисти...

ELLE: Ако във всеки родилен дом има психоаналитик, невротиците ще са по-малко?

Катрин Вание: Едно нормално раждане не винаги изисква присъствие на психоаналитик! В замяна, представяте ли си какво е раждането на едно дете, без никой да се осмели да ви звънне, за да попита как е минало? Представете си да стоите два или три дни в родилното отделение с плачещи бебета наоколо и, отивайки на друг етаж със стомах, свит на две от Цезарово сечение, да видите едно миниатюрно бебе, привързано на дъното на кувьоз, напълно интубирано, между живота и смъртта.... Вие се връщате сама във вашето легло в родилното отделение, без посещение, без име за бебето, без подарък за раждането. Това е мъчително! При тези условия, повече от полезно е да можете да говорите и да чуете различен глас, далеч от всяко осъждане.

Превод: Валерия Виденова