Прозренията на Блажени Августин
в неговите "Изповеди" от 4-ти век
Съвременният човек живее с гордостта, че е прогресивен, развит, превъзхождащ многократно предците си, на крачка от съвършенството и безсмъртието. Подмамен от технологиите, забравя, че в етично отношение няма напредък от хилядолетия. С претенциите да е "надраснал" религията, не забелязва, че я е заменил с много елементарни суеверия и „духовни“ практики, а по-интелектуално настроените лесно попадат в капана на сциентизма.
Ако не страдаме от подобно надценяване на себе си и на своя век, можем да открием много мъдрост в "Изповедите" на Блажени Августин, в това число и идеи, разработени от Фройд и Лакан 16 века по-късно. Както показва заглавието, „Изповедите“ са разказ на автора за живота му, адресиран към Бога, със стремеж за самоанализ, критичност и покаяние. И без така характерната за човека склонност към самооправдаване и представяне в желаната светлина. И както се случва и с простосмъртните анализанти, познаването на собствените грехове се оказва път към разбиране и на отклоненията у хора и събития, с които се сблъскваме.
За да направим нашето изложение пълноценно, предлагаме на читателя съответствие между религиозните и психоаналитичните термини и идеи. Разбира се, то подлежи на критика и дискусия, но за да стане текстът достъпен и интересен за атеисти и антитеисти, нека приемем това условно съотнасяне. За нас „грях“ означава „симптом“, „сърце“ – „субект на несъзнаваното“, „любов към Бога“ – „любов към Закона“. В бележките към произведението можем да намерим потвърждение за едно от тези сътоветствия: „... в терминологията на Августин сърцето добива значение на най-вътрешната част на душата, сетиво на истината.”1 Мястото на Големия друг, това е мястото на Господ и то трябва да е заето точно от него, който е трансцендентен, непознаваем, вездесъщ, всезнаещ и всеблаг, а не от някой смъртен човек, най-малко от майката или от Аз-а (както вероятно се случва при перверзията и психозата), нито от Дънов, Муун или Бойко Борисов, нито от науката (както при споменатия по-горе сциентизъм), нито от някаква дрога или друг обект. Нито дори от личния психоаналитик.
Думата „религия“ идва от латинския глагол religare, който означава „свързвам отново човека с нещо, което го превъзхожда“2 . Според специалистите по психология на религията, „всеки човек е религиозен, homo religiosus3 е универсално свойство на човешкото същество.“4 Сръбският психиатър и богослов проф. Владета Йеротич казва: „... струва ми се, че когато естествената потребност на човека от религия, която не може да се унищожи с нищо, не намира условия за нормално развитие, тя се пренасочва към деструкция и самодеструкция. От друга страна, потребността на човека от религия се проявява днес като крипторелигиозно поведение на профанния човек, обсебен от хибридните форми на съвременното идолопоклонство спрямо вещи и идеи, плитките магии и частните митологии на модерното време, рудиментарната религиозност, изпълнена със суеверия и разнообразни предразсъдъци.“5
За да се запознаем максимално с прозренията на Августин, ще представим относително големи цитати от неговия текст, ще оставим почти всички препратки към психоаналитични текстове на осведомения читател и няма да натрапваме излишно собствените си разсъждения. Подзаглавията най-често ще представляват понятия от психоанализата, илюстрирани след това с откъси от „Изповедите”.
Блажени Августин търси това място с думите: „Но къде в паметта ми пребиваваш, Господи, къде пребиваваш Ти там? ... Ти си удостоил паметта ми с честта да пребиваваш в нея, но къде пребиваваш - това размислям. ... Понеже Ти, както не си ни телесен образ, ни движение на живата душа, каквито са радостта, тъгата, страхът, страстта, помненето, забравянето и други подобни, така не си и самата душа ... Ти пребиваваш непроменим над всичко... И защо търся място в паметта си, място, където Ти обитаваш: нали в действителност там място не съществува?” (с. 248)
Още в началото правят впечатление наблюденията на автора върху бебешката психика. Той описва лакомията и завистта у кърмачето, с което се доближава до теорията на Фройд за детската сексуалност, в противоречие с масово разпространената идеализация на тази възраст: "Кой ще ми припомни греха на моето младенчество? Та нали никой не е чист от грях пред Тебе (Иов 14:5 сл.), дори младенецът, живял един-единствен ден на земята? Кой ще ми припомни? Не е ли кое да е детенце, дори най-мъничкото, в което се виждам така, както вече не се помня?
Ала какъв е бил грехът ми тогава? Дали това, че с плач жадно съм се впивал в гръдта? Нали ако сега постъпя по същия начин и жадно отворя уста не към гръдта, а към някоя друга, подходяща за възрастта ми примамка, ще бъда подигран и укорен най-справедливо? ... Виждал съм аз и съм бил свидетел на ревността на един младенец: да говори още не можеше, но побледнял, с отровен поглед гледаше той своя млечен брат. Та кой не знае това? Майките и дойките твърдят, че тези недъзи се лекуват, но с какви лекове, не зная. Та невинност ли е това - насред бликащия изобилно млечен извор да не можеш да търпиш редом с тебе равния по съдба, който в този момент изпитва най-голяма нужда и живее само благодарение на тази храна?"(с. 16-17)
Естествено е за „Негово величество бебето“6 описаното от Августин поведение: „и плачът, с който съм настоявал да ми дадат дори вредното за мен, и яростта, с която съм негодувал срещу неподчинението на околните — хора свободни, по-възрастни от мен, мои родители, и стремежът, който ме е карал с удари да отвръщам, доколкото мога, на нежеланието на мнозина далеч по-разумни от мен да се подчиняват на капризите ми...“. След което заключава: „Тъй че невинна е телесната слабост на младенеца, а не душата му.“ (c. 17)
По време на юношеството авторът загубва скъп приятел и описва преживяванията си във връзка с това: «Помрачи се от мъка сърцето ми и каквото и да погледнех, смърт виждах. И стана мъчение за мен родният град, а родният дом – невероятно нещастие. И всичко, което бях споделял с него, без него се превръщаше в огромно изтезание. Търсеха го вредом очите мои и не го откриваха. И намразих целия свят, понеже не го съдържаше и не можеше да ми рече: «Ето го, идва», тъй както ставаше преди, когато приятелят ми не беше при мен. Превърнал се бях в голяма загадка за самия себе си и питах душата си защо унива и защо тъй силно се съкрушава (срв. Пс. 41:6.12; 42:5) – а тя не знаеше какво да ми отговори. И ако й казвах: «Уповавай се на Бога!», тя не ме слушаше, понеже за мен прелюбимият човек, когото бях изгубил, бе нещо много по-истинско и много по-добро, отколкото онова привидение, на когото аз й заповядвах да вярва. Само плачът ми се услаждаше и той зае мястото на приятеля ми сред душевните мои радости.» (c. 72) Да сравним с описанието на Фройд от статията «Траур и меланхолия»7: «Тежкият траур – реакция на загубата на любим човек – се отличава със същото страдалческо настроение, загуба на интереса към външния свят – доколкото той не напомня за умрелия, загуба на способност да се избере някой нов обект на любовта – което би означавало да се замени оплаквания, отказ от всякаква дейност, която няма отношение към паметта на умрелия. Лесно е да разберем, че това забавяне и ограничаване на Аз-а е израз на изключително потапяне в скръб, при което не остават никакви интереси и никакви намерения за нещо друго.»
Вероятно ви е направило впечатление последното изречение на Августин, който е прозрял дори възможността за наслада от страданието.
Само във вицовете психотикът мисли, че е Наполеон. В действителност, в налудността си той вярва, че е бог и че като него е извън времето, може да предвижда бъдещето и да чете мислите на хората, че е всемогъщ и казаното от него се въплъщава в реалността. Границите, които за Бог не съществуват, за психотика не са вписани в символичния ред и той не може да мисли за тях. А за невротика тяхното прекрачване се оказва голямо изкушение и вероятно заради това множество лъжеучения и бизнес стратегии, основани на него, са толкова успешни в съвременното общество. Типичен пример е идеята за преражданията, която всъщност заличава разликата между живота и смъртта, и която е привлекателна за все по-голям брой българи, които иначе минават за православни и психично здрави.
Изкушението, на което се поддават Адам и Ева е от същия характер - змията ги убеждава, че не са длъжни да стазват наложената забрана и им обещава, че ще им „се отворят очите” и ще станат „като Бога” (Бит. 3:5). Августин задава на Бог въпроса: «А каква по-голяма горделивост от това, да твърдя и да настоявам като безумец, че по природа съм същото, каквото и ти?» - именно безумците настояват, че по природа са като Господ. (с. 84)
Интересно описание можем да намерим и на параноята, включително на присъщия й защитен механизъм - проекцията. С него се срещаме, когато Августин коментира Мани, създателя на манихейството, и неговите последователи. «... с извратена слепота приписват на Тебе онова, което е тяхно - и трупат ли, трупат лъжи срещу Тебе... И все пак помнех много истинни думи, изречени от старите автори, и намирах в техните писания разумни обяснения и чрез числа, и чрез порядъка на времето, чрез наблюдаеми аргументи по звездите – и ги сравнявах с думите на Мани, който беше писал надълго и нашироко безумни съчинения по тези въпроси.» (с. 92) ; «Но този Мани и науките не е познавал, а с безсрамна дързост ги е преподавал; следователно не би могъл изобщо да познава мъдростта. Че светска суета е човек да проповядва, а благочестие – на Тебе да се изповядва... Понеже неговото желание е било да мислят, че той не е обикновен човек, а че Светият Дух, утешител и дарител на вярващите в Тебе, е въплътен с цялата си пълнота в него лично. А когато са го хващали да говори лъжи за небето, звездите и движението на слънцето и луната, то макар и тези въпроси да не са били свързани с неговото религиозно учение, все пак светотатствените му намерения излизали явно на показ, тъй като налудната надменност, с която той обяснявал неща, непознати нему, и е лъжел, издавала силен стремеж думите му да се приемат като слово на човек Божи.» (с. 93)
В следващия цитат виждаме разбирането на автора за това как предизвикването на Закона води до нещастие: «А в Картаген е точно обратното: учениците своеволничат грозно и невъздържано: без всякакъв срам нахлуват в школата и като побеснели объркват реда, който всеки учител е въвел там, за да осигури успеха на своите ученици. И вършат много и много безчинства с някаква необикновена тъпота, която би трябвало да бъде наказвана от закона, ако не ги защитаваше навикът, показвайки колко нещастни са тези момчета: понеже правят като нещо позволено това, което никога няма да бъде позволено според вечния Твой закон, а смятат, че го правят безнаказано, докато всъщност наказанието е, че са слепи за деянията си и причиняват несравнимо повече зло на себе си, отколкото на другите»(с. 99)
И по-нататък: „И след като чух алегоричното изтълкуване на много места от Писанията, започнах поне да укорявам отчаянието, което ме беше накарало да мисля, че Законът и пророците въобще не чогат да бъдат защитени от презрението и подигравките на манихейците.” (с. 109)
Идеята, че човек може да забрави (да изтласка) нещо, което го кара да се чувства «неправеден» е изразена с думите: „... и Ти отново ме поставяше срещу мен самия и ме набиваше в очите ми, за да видя неправедността си и да я намразя. Познавах я аз, но се правех, че не я познавам: и я кътах, и я забравях.” (с. 180)
Забележително е описанието на задоволяването в симптома и съпротивата към лечението: „...пренещастен на младини, нещастен още в началото на самата младост, аз за целомъдрие дори Те бях молил и бях казвал: „Дай ми целомъдрие и въздържание, дай ми, но не веднага!” Та нали се страхувах да не би бързо да ме чуеш и бързо да излекуваш болестта – моята чувственост, и предпочитах тя да бъде заситена, но не загасена.” Силната душевна борба на човек за разбиране на себе си е изразена с думите: „Но дошъл бе денят да се разголя пред себе си и да завика насреща ми моята съвест: „Къде ти е езикът?” Та нали казваше, че не искаш да отхвърлиш бремето на суетата, понеже не си бил сигурен в истината. Ето, сигурна е тя, а бремето все още те притиска! А криле израстват на свободните рамене на люде, които нито са толкова измъчени от търсене, нито са мислили по всички тези въпроси десет, та и повече години.” Така се гризях аз отвътре и вълни на все по-силен срам ме заливаха ... Какво ли не издумах срещу себе си тогава! С какви ли не словесни бичове не нашибах душата моя, за да ме последва в порива ми да тръгна към Тебе! А тя се опъваше назад, отказваше – и не се оправдаваше. Свършени бяха и сразени всичките й доводи: оставаше й страхът безмълвен: че като смърт я плашеше отклоняването от течението на привичността, където тя до смърт гниеше.” (с. 180-181)
Във втората половина на „Изповедите” въпросите на автора стават все по-задълбочени: „Откъде е това странно явление? И защо е така? Душата заповядва на тялото – и то веднага й се подчинява. Душата заповядва сама на себе си – и й се дава отпор. Душата заповядва на ръцете да се раздвижат – и това става с такава леснина, че заповедта почти се слива с изпълнението. А душата е душа, а ръцете са тяло. Душата заповядва на душата да иска: и душата не е нещо друго – и все пак не изпълнява заповедта на самата себе си. Откъде е това странно явление? И защо става така? Повтарям: заповедта за желанието идва от душата, а тя нямаше да заповядва, ако не желаеше; но това, което тя заповядва, не се изпълнява, но не цялата душа иска: следователно не цялата заповядва. Че заповядва само дотолкова, доколкото тя желае – и заповедта не се изпълнява дотолкова, доколкото тя не желае, понеже волята заповядва да се изпълни волята – и то не друга воля, а тя самата. И понеже не цялата заповядва, не става това, което заповядва. Ако беше цялата, нямаше дори да заповядва да стане, понеже щеше да бъде вече станало. Следователно това частично желание – частично нежелание не е явление странно, а е по-скоро болест на душата, понеже тя не се изправя цялата: истината я повдига, навикът я притиска. И затова съществуват две воли, като ни една от тях не е цялостна, а присъства дотолкова, доколкото другата отсъства.” (с. 182-184)
Връзката между насладата и Закона (дори и като психоаналитични понятия) е изразена в едно изречение: «Разправят ти за наслади, но наслади, противни на закона на Господа, Бога твой» (с. 189)
Св. Блажени Августин не е знаел, че след векове ще съществува такава професия. Но въпреки това е прозрял затрудненията на това невъзможно занимание: „Четях и горях, и не намирах какво да направя за глухите човеци смъртни, един от които бях в миналото аз...” (с. 201) Той разбира дори риска от професионалното възгордяване и „приземява” всеки, който би могъл да му се поддаде: „Ти, Боже, дори чрез нездравостта на едната душа си дал здраве на другата душа, та никой, като разбере случилото се, да не приписва на своите възможности това, че от думите му се поправя някой, когото иска да поправи.” (с. 207)
Въпреки, че изповедта и психоаналитичният сеанс са различни неща, между тях има и сходства. Августин си е давал сметка за лечебна сила на изповядването: „Защо тогава се обръщам към хората, за да чуят изповедите ми, сякаш те могат да изцелят всички мои недъзи (Пс. 102:3)?” (с. 222) Не е подминат и въпроса за сънищата и за това, че те са „царският път към несъзнаваното”: „... все още живеят в паметта ми ... образите на тези неща, които са заковали в нея моите привички; те и докато съм буден, ми се привиждат, но вече безсилни – ала насън стигат не само до удоволствие, но и до съгласие с тях и деяние досущ като наяве. И този измамен образ в душата ми има такава власт над плътта ми, че лъжливите съновидения ме подвеждат към постъпки, към които истинските неща наяве не могат да ме склонят. Нима, когато спя, аз не съм аз, Господи, Боже мой? ... Нима едновременно със затварянето на очите се затваря и разумът? ... щом се събудим, ние се помиряваме със съвестта си и самата разлика ни открива, че не ние сме извършителите – и все пак ни е мъчно, че нещо подобно се е случило вътре в нас.” (с. 251-252)
Въпреки обширните си познания, Блажени Августин възкликва: „Или може би не зная как да кажа това, което зная? Тежкò ми на мен, който не знае какво не знае!” (с. 297)
Точно за това става дума, макар и изречено на различен език: „И макар че причина за яденето и пиенето е здравето, към него като опасен спътник се присъединява удоволствието и много често то се опитва да застане начело и става причина за това, което аз казвам, че правя – или което искам да правя – заради здравето си. Но здравето и удоволствието не са отмерени с една и съща мярка: понеже това, което е достатъчно за здравето, е малко за удоволствието. И често не е ясно дали търси помощ неотложната грижа за тялото или предлага услугите си разточителната измамност на похотта. И тази несигурност ободрява нещастната душа, и от нея тя си подготвя извинение в своя защита, радвайки се, че не е ясно какво е достатъчно за запазване на доброто здраве, та под маската на запазването да скрие сделката с удоволствието.” (с. 253)
А дали тук става дума за скопичния нагон, така, както го е разбирал Жак Лакан? Може би няма буквално съвпадение, но при всички случаи въпросът е интересен: „... освен похотта на плътта, обхващаща насладите на всички сетива ... в душата съществува и друга страст, суетна и любопитна ... на опитването чрез плътта, прикрито с имената познание и наука. И тъй като нейната същност е стремежът към познание, а най-важното сетиво на познанието са очите, то тази страст в Словото Божие е наречена похот на очите (1 Иоан. 2:16) – понеже виждането е присъщо на очите.” (с. 260-261)
И защо този нагон се задоволява не само с красивото, а и с грозното: „... що за удоволствие е ужасяващата гледка на едно разкъсано тяло? И все пак видят ли хората подобно тяло да лежи някъде, стичат се, за да се натъжат, за да пребледнеят.” (с. 261)
Ще завършим с кратък цитат, който подсказва, че тревожността е неизбежна в човешкото битие: „... колкото и голямо да е разумното творение, което си създал, нему блажен покой не може да даде нищо, което е по-малко от Тебе - и поради това и самото творение не може на себе си да даде покой.” (с. 344)
Със съжаление се отказахме от други цитати, които също така ни поразиха със своята мъдрост, проницателност и точен изказ, който прави коментарите и разясненията излишни. Препоръчваме на читателя да „пие от извора”, като прочете сам „Изповедите” на Блажени Августин и вярваме, че съпоставянето на прозренията на автора с откритията на Фройд и Лакан може да донесе още много плодове.
