Изповеди
от Блажени Августин
" Кой ще ми припомни греха на моето младенчество? Та нали никой не е чист от грях пред Тебе (Иов 14:5 сл.), дори младенецът, живял един-единствен ден на земята? Кой ще ми припомни? Не е ли кое да е детенце, дори най-мъничкото, в което се виждам така, както вече не се помня?
Ала какъв е бил грехът ми тогава? Дали това, че с плач жадно съм се впивал в гръдта? Нали ако сега постъпя по същия начин и жадно отворя уста не към гръдта, а към някоя друга, подходяща за възрастта ми примамка, ще бъда подигран и укорен най-справедливо? Следователно и тогава съм вършил неща, достойни за укор, но тъй като не съм можел да разбера укоряващия ме, нито обичаят, нито разумът са позволявали да бъда укоряван. Защото в хода на израстването ние изкореняваме и изхвърляме тези недостатъци; и никога не съм видял някой умен човек, който, чистейки нещо, да изхвърля доброто. А може би за оня момент тогава да е било добро всичко това: и плачът, с който съм настоявал да ми дадат дори вредното за мен, и яростта, с която съм негодувал срещу неподчинението на околните — хора свободни, по-възрастни от мен, мои родители, и стремежът, който ме е карал с удари да отвръщам, доколкото мога, на нежеланието на мнозина далеч по-разумни от мен да се подчиняват на капризите ми, понеже човек не бива да изпълнява заповеди, чието изпълнение би довело до опасности. Тъй че невинна е телесната слабост на младенеца, а не душата му. Виждал съм аз и съм бил свидетел на ревността на един младенец: да говори още не можеше, но побледнял, с отровен поглед гледаше той своя млечен брат. Та кой не знае това? Майките и дойките твърдят, че тези недъзи се лекуват, но с какви лекове, не зная. Та невинност ли е това - насред бликащия изобилно млечен извор да не можеш да търпиш редом с тебе равния по съдба, който в този момент изпитва най-голяма нужда и живее само благодарение на тази храна?", с. 16-17
«Имаше по онова време един умен мъж, много опитен и много известен... И когато в разговорите с мен той научи, че се увличам от астрология, като благ баща ме посъветва да не хабя нахалост вниманието и силите си, необходими за дела полезни. Разказа ми, че на млади години тъй добре бил изучил тази област, че имал най-напред желание да си изкарва хляба като астролог, защото след като бил разбрал Хипократ, е бил в състояние да разбере и астрологическите книги. И все пак ги изоставил и се насочил към медицината, защото разбрал, че те са напълно измамни и че той, мъж сериозен, не може да си изкарва прехраната, като лъже народа.»
(след смъртта на приятел) «Помрачи се от мъка сърцето ми и каквото и да погледнех, смърт виждах. И стана мъчение за мен родният град, а родният дом – невероятно нещастие. И всичко, което бях споделял с него, без него се превръщаше в огромно изтезание. Търсеха го вредом очите мои и не го откриваха. И намразих целия свят, понеже не го съдържаше и не можеше да ми рече: «Ето го, идва», тъй както ставаше преди, когато приятелят ми не беше при мен. Превърнал се бях в голяма загадка за самия себе си и питах душата си защо унива и защо тъй силно се съкрушава (срв. Пс. 41:6.12; 42:5) – а тя не знаеше какво да ми отговори. И ако й казвах: «Уповавай се на Бога!», тя не ме слушаше, понеже за мен прелюбимият човек, когото бях изгубил, бе нещо много по-истинско и много по-добро, отколкото онова привидение, на когото аз й заповядвах да вярва. Само плачът ми се услаждаше и той зае мястото на приятеля ми сред душевните мои радости.», с. 72
«А каква по-голяма горделивост от това, да твърдя и да настоявам като безумец, че по природа съм същото, каквото и Ти?», с. 84
«Но какво ми помагаше мисълта, че Ти, Господи, Боже мой, истина моя, си тяло лъчисто и неизмеримо и че аз съм частица от това тяло? О, каква безкрайна извратеност! ... Че какво ми помагаше умът, упражнен в многото науки, какво ми помагаха купищата заплетени писания, разплетени без помощта на някой човек учител, след като заблуден, с грозно и гнусно светотатство грешах в науката на благочестието?», с. 87
«... с извратена слепота приписват на Тебе онова, което е тяхно - и трупат ли, трупат лъжи срещу Тебе... И все пак помнех много истинни думи, изречени от старите автори, и намирах в техните писания разумни обяснения и чрез числа, и чрез порядъка на времето, чрез наблюдаеми аргументи по звездите – и ги сравнявах с думите на Мани, който беше писал надълго и нашироко безумни съчинения по тези въпроси.», с. 92; «А Ти си рекъл на човека: Ето, страхът Господен е истинската мъдрост (Иов 28:28). А страха Господен той би могъл да не познава дори ако до съвършенство познава науките. Но този Мани и науките не е познавал, а с безсрамна дързост ги е преподавал; следователно не би могъл изобщо да познава мъдростта. Че светска суета е човек да проповядва, а благочестие – на Тебе да се изповядва... Понеже неговото желание е било да мислят, че той не е обикновен човек, а че Светият Дух, утешител и дарител на вярващите в Тебе, е въплътен с цялата си пълнота в него лично. А когато са го хващали да говори лъжи за небето, звездите и движението на слънцето и луната, то макар и тези въпроси да не са били свързани с неговото религиозно учение, все пак светотатствените му намерения излизали явно на показ, тъй като налудната надменност, с която той обяснявал неща, непознати нему, и е лъжел, издавала силен стремеж думите му да се приемат като слово на човек Божи.», с. 93-94
«А в Картаген е точно обратното: учениците своеволничат грозно и невъздържано: без всякакъв срам нахлуват в школата и като побеснели объркват реда, който всеки учител е въвел там, за да осигури успеха на своите ученици. И вършат много и много безчинства с някаква необикновена тъпота, която би трябвало да бъде наказвана от закона, ако не ги защитаваше навикът, показвайки колко нещастни са тези момчета: понеже правят като нещо позволено това, което никога няма да бъде позволено според вечния Твой закон, а смятат, че го правят безнаказано, докато всъщност наказанието е, че са слепи за деянията си и причиняват несравнимо повече зло на себе си, отколкото на другите», с. 99
«До този момент ми се струваше, че грешим не ние, грешащите, а някаква незнайна сила вътре в нас, и се радвах, че моето горделиво естество е свободно от грях и когато сторех някакво зло, не признавах, че аз съм го сторил, та Ти да изцелиш душата ми, защото бях съгрешил пред Тебе (Пс. 40:5), а предпочитах да се извинявам и да обвинявам нещо незнайно за мен, което беше заедно с мен, но не бях аз самият. Всъщност това цялото бях аз самият, а моето безбожие ме бе разделило срещу мен самия», с. 103-104
„ ... нито да мразим хората заради техните недостатъци, нито да обичаме недостатъците заради хората.” Тълкувания на псалмите, 138, 28
„Действително, грозни са подобни люде и се отдалечават от Тебе (Пс. 138:22), защото обичат празните краткотрайни забави, мръсната печалба, която цапа докосналата я ръка и се вкопчват в преходния свят... И сега мразя тези порочни люде и изкривени души, макар и да ги обичам, като ги поправям така, че да заобичат изучаваната от тях наука повече от парите, а повече от тях Тебе, Боже, истина и изобилие на непреходно добро и мир пречист. Но тогава желанието ми да не изпитам лошавината им заради мен самия беше по-силна, отколкото желанието ми да ги направя добри заради Тебе.”, с. 107
„И след като чух алегоричното изтълкуване на много места от Писанията, започнах поне да укорявам отчаянието, което ме беше накарало да мисля, че Законът и пророците въобще не чогат да бъдат защитени от презрението и подигравките на манихейците.”, с. 109
„... аз истината все още не съм постигнал, но от лъжата съм изтръгнат.”, с. 111
(за майка си) „... на Христос се уповава да ме види вярващ католик, преди да се раздели с живота.”; „... обичаше тя този човек като някакъв Ангел Божий (Гал. 4:14), понеже вече беше узнала, че с негова помощ съм достигнал до люшкането в съмнение ...”; „сам се почудих с каква лекота тя прие по-скоро да осъди своя предишен обичай, отколкото да оспори заповедта (на епископа). В душата й не бе вгнездена слабост към пиенето и любовта към виното не разпалваше в нея омраза към истината, както става с мнозина мъже и жени, които изпитват към напева на трезвеността същата отврата, каквато пияниците изпитват към пиенето на вода.”, с. 112
„... както често се случва, когато един човек е пострадал от лош лекар и не смее да се довери дори на добрия, тъй беше и с болестта на душата ми, която можеше да се излекува само чрез вяра – и от страх да не би да повярва в неща лъжливи, тя отказваше въобще всякакво лечение...”, с. 117
„... като си помислих с каква непреклонна твърдост съм вярвал в произхода си именно от тези родители – а за него бих могъл да зная само при условие, че вярвам на разказаното от тях...”, с. 118
„... понеже сме слаби да открием само с разум истината...”, с. 118
Изобличавай мъдрия, и той ще те обикне (Притч. 9:8)
„... не са верни думите на манихейците, а тях аз отбягвах с цялото си сърце, понеже виждах как търсенето на първоизточника на злото ги е довело дотам те самите да са пълни със зло (Екл. 9:3)...”, с. 140
„Та нали, когато исках нещо или когато не исках нещо, бях напълно сигурен, че не друг, а аз самият го искам или не го искам и все повече и повече осъзнавах, че именно там е причината за моя грях. Каквото пък правех въпреки волята си, в него се виждах по-скоро като понасящ, отколкото като правещ, и то ми се струваше не вина, а наказание, за което бързо признавах, че справедливо ме е постигнало, щом веднъж Те бях приел за справедлив. Но отново си казвах: „Кой ме е създал? Нали моят Бог, Бог не само добър, но самата доброта? Тогава откъде е дошло у мен желанието за злото и нежеланието за доброто? Дали за да има нещо, за което справедливо да бъда наказван?”, с. 141
„... не стигах чак до дъното на този пъкъл на грешност, където никой не Те слави (Пс. 6:6), където се смята, че по-скоро Ти страдаш от злото, но не и че човекът го причинява.”, с. 14
„... къде е злото и откъде се е вмъкнало тук? Кой е коренът му и семето му? А може би то въобще не съществува? Защо тогава се страхуваме и се пазим от нещо несъществуващо? Ако ли пък напразно се страхуваме, то тогава самият страх е зло, което напразно боде и мъчи сърцето, и това зло е още по-голямо, понеже причина за страх не съществува, а ние се страхуваме. Следователно или съществува зло, от което се страхуваме, или пък зло е това, че се страхуваме.”, с. 143
“А ти, Господи, най-справедливи Управнико на вселената, оставяйки в неведение и съветващите се, и съветниците им, но по силата на някакъв таен инстинкт правиш тъй, че докато се съветват, всеки чува онова, което трябва да чуе съобразно с тайните заслуги на своята душа от дълбините на Твоята справедливост.”, с. 148
„Че каква малка част от страданията си изливах в ушите на моите близки! Можеше ли да прозвучи в тях цялата стихия на моята душа, за която не стигаше ни времето, ни устните ми?”, с. 148-149
„Лъвът и драконът – или змията – са амбивалентни символи – силата и умът в техния положителен и отрицателен аспект, като съхраняващи и разрушаващи сили.”, с. 399 (бележка)
„... и Ти отново ме поставяше срещу мен самия и ме набиваше в очите ми, за да видя неправедността си и да я намразя. Познавах я аз, но се правех, че не я познавам: и я кътах, и я забравях.”, с. 180
„... дори не самото откриване, а само търсенето на мъдростта струваше повече от откритите вече съкровища, от царската власт над народите и от телесните удоволствия, заобикалящи ни по наша прищявка. Но пренещастен на младини, нещастен още в началото на самата младост, аз за целомъдрие дори Те бях молил и бях казвал: „Дай ми целомъдрие и въздържание, дай ми, но не веднага!” Та нали се страхувах да не би бързо да ме чуеш и бързо да излекуваш болестта – моята чувственост, и предпочитах тя да бъде заситена, но не загасена.”, с. 180
„Но дошъл бе денят да се разголя пред себе си и да завика насреща ми моята съвест: „Къде ти е езикът?” Та нали казваше, че не искаш да отхвърлиш бремето на суетата, понеже не си бил сигурен в истината. Ето, сигурна е тя, а бремето все още те притиска! А криле израстват на свободните рамене на люде, които нито са толкова измъчени от търсене, нито са мислили по всички тези въпроси десет, та и повече години.” Така се гризях аз отвътре и вълни на все по-силен срам ме заливаха ... Какво ли не издумах срещу себе си тогава! С какви ли не словесни бичове не нашибах душата моя, за да ме последва в порива ми да тръгна към Тебе! А тя се опъваше назад, отказваше – и не се оправдаваше. Свършени бяха и сразени всичките й доводи: оставаше й страхът безмълвен: че като смърт я плашеше отклоняването от течението на привичността, където тя до смърт гниеше.”, с. 180-181
„И ако съм си скубал косите, ако съм се удрял по челото, ако съм сплитал пръсти и съм обгръщал коленете си – всички тези движения съм правил, понеже съм искал. Но би могло да искам – и да не ги правя, ако членовете ми не ми се подчиняваха поради невъзможност да се движат. И извършвах тогава много действия, при които искането и възможността не съвпадаха. А не правех онова, което ми харесваше несравнимо повече и което щях да мога начаса, щом поисках: защото поисках ли го, начаса със сигурност щях да го поискам. Тогава възможност и желание се покриваха и самото искане вече беше правене. И все пак не ставаше така. По-лесно тялото се подчиняваше и на най-слабите желания на душата, тъй че по нейна воля да се задвижат членовете телесни, много по-лесно, отколкото душата се подчиняваше сама на себе си, за да изпълни в самата воля своята голяма воля.
”Но откъде е това странно явление? И защо е то? Нека ме озари Твоето милосърдие и нека запитам дълбините на страданията людски и най-тъмните мъки на синовете Адамови, ако те случайно могат да ми отговорят. Откъде е това странно явление? И защо е така? Душата заповядва на тялото – и то веднага й се подчинява. Душата заповядва сама на себе си – и й се дава отпор. Душата заповядва на ръцете да се раздвижат – и това става с такава леснина, че заповедта почти се слива с изпълнението. А душата е душа, а ръцете са тяло. Душата заповядва на душата да иска: и душата не е нещо друго – и все пак не изпълнява заповедта на самата себе си. Откъде е това странно явление? И защо става така? Повтарям: заповедта за желанието идва от душата, а тя нямаше да заповядва, ако не желаеше; но това, което тя заповядва, не се изпълнява, но не цялата душа иска: следователно не цялата заповядва. Че заповядва само дотолкова, доколкото тя желае – и заповедта не се изпълнява дотолкова, доколкото тя не желае, понеже волята заповядва да се изпълни волята – и то не друга воля, а тя самата. И понеже не цялата заповядва, не става това, което заповядва. Ако беше цялата, нямаше дори да заповядва да стане, понеже щеше да бъде вече станало. Следователно това частично желание – частично нежелание не е явление странно, а е по-скоро болест на душата, понеже тя не се изправя цялата: истината я повдига, навикът я притиска. И затова съществуват две воли, като ни една от тях не е цялостна, а присъства дотолкова, доколкото другата отсъства.”, с. 182-184
„... предпочитах вкорененото зло пред непознатото добро.”, с. 187
„... навикът насилник ми говореше: „Мислиш ли, че ще можеш без тях?””, с. 188
«Разправят ти за наслади, но наслади, противни на закона на Господа, Бога твой», с. 189
«А когато дълбокият ми размисъл извлече от тайна глъбина и струпа пред очите на сърцето ми цялото мое нещастие, буря страшна се изви, понесла със себе си силен порой сълзи. И за да я излея до дъно с нейните вопли, станах и се отделих от Алипий – самотата ми се струваше по-подходяща за плача ми. ... и отпуснах юздите на сълзите, и избликнаха реки от очите ми – желано приношение за Тебе ... Докога, Господи, ще се гневиш непрестанно? Не ни спомняй греховете на нашите деди (Пс. 78:5. 8). Та нали чувствах, че точно те все още ме държат в плен.», с. 189
„... в терминологията на Августин сърцето добива значение на най-вътрешната част на душата, сетиво на истината.”, с. 405
„Аз, Господи, бях обичал суетата и бях търсил лъжата.”, с. 199
„И как се вълнувах, Боже мой, аз, който се бях вече научил да се сърдя на себе си заради миналото си, как се вълнувах да не греша повече и да се гневя справедливо: понеже не някакво друго естество, естеството на мрака, греши посредством мене...”, с. 199
„Четях и горях, и не намирах какво да направя за глухите човеци смъртни, един от които бях в миналото аз...”, с. 201
„Ти, Боже, дори чрез нездравостта на едната душа си дал здраве на другата душа, та никой, като разбере случилото се, да не приписва на своите възможности това, че от думите му се поправя някой, когото иска да поправи.”, с. 207
„Защо тогава се обръщам към хората, за да чуят изповедите ми, сякаш те могат да изцелят всички мои недъзи (Пс. 102:3)? Любопитни са те да узнаят чуждия живот, мързеливи са да поправят своя. Защо искат да узнаят от мен какъв съм, след като не желаят да чуят от Тебе какви са те самите?... Но ако от тебе чуят за себе си, няма да могат да рекат: „Господ лъже.” А какво означава да чуят, ако не да се познаят?”, с. 222
„... макар и никой човек да не знае какво има в човека освен човешкия дух, който живее в него (1 Кор. 2:11), все пак има нещо в човека, което не знае дори човешкият дух... А аз на какви съблазни мога да издържа и на какви не мога - това не зная... И затова ще призная какво зная за себе си, ще призная и какво не зная: понеже и онова, което зная, зная го, понеже Ти ме озаряваш, а което не зная за себе си, не ще го зная дотогава, докато моят мрак не стане като пладне (Ис. 58:10) пред лицето Ти.”, с. 225
„... затова именно людете се отклоняват към онова, което могат, и това им стига: понеже онова, което не могат, те не го желаят дотолкова, доколкото е необходимо, за да го могат.”, с. 246
„Защо обаче истината поражда ненавист и враждебни са хората към човека, проповедник на истината? Не става ли тъй, защото истината е дотолкова обичана, че който обича нещо друго, той иска обичаното от него да бъде истината и пронеже не желае да бъде лъган, не желае да бъде разкрито, че се лъже. И тогава подобни хора мразят истината заради онова, което обичат вместо истината.”, с. 247
„Но къде в паметта ми пребиваваш, Господи, къде пребиваваш Ти там? ... Ти си удостоил паметта ми с честта да пребиваваш в нея, но къде пребиваваш - това размислям. ... Понеже Ти, както не си ни телесен образ, ни движение на живата душа, каквито са радостта, тъгата, страхът, страстта, помненето, забравянето и други подобни, така не си и самата душа ... Ти пребиваваш непроменим над всичко... И защо търся място в паметта си, място, където Ти обитаваш: нали в действителност там място не съществува?”, с. 248
„Всички търсят съвет оттам, откъдето искат, но не винаги чуват онова, което искат.”, с. 249
„... все още живеят в паметта ми ... образите на тези неща, които са заковали в нея моите привчки; те и докато съм буден, ми се привиждат, но вече безсилни – ала насън стигат не само до удоволствие, но и до съгласие с тях и деяние досущ като наяве. И този измамен образ в душата ми има такава власт над плътта ми, че лъжливите съновидения ме подвеждат към постъпки, към които истинските неща наяве не могат да ме склонят. Нима, когато спя, аз не съм аз, Господи, Боже мой? ... Нима едновременно със затварянето на очите се затваря и разумът? ... щом се събудим, ние се помиряваме със съвестта си и самата разлика ни открива, че не ние сме извършителите – и все пак ни е мъчно, че нещо подобно се е случило вътре в нас.”, с. 251-252
„И макар че причина за яденето и пиенето е здравето, към него като опасен спътник се присъединява удоволствието и много често то се опитва да застане начело и става причина за това, което аз казвам, че правя – или което искам да правя – заради здравето си. Но здравето и удоволствието не са отмерени с една и съща мярка: понеже това, което е достатъчно за здравето, е малко за удоволствието. И често не е ясно дали търси помощ неотложната грижа за тялото или предлага услугите си разточителната измамност на похотта. И тази несигурност ободрява нещастната душа, и от нея тя си подготвя извинение в своя защита, радвайки се, че не е ясно какво е достатъчно за запазване на доброто здраве, та под маската на запазването да скрие сделката с удоволствието.”, с. 253
„... освен похотта на плътта, обхващаща насладите на всички сетива ... в душата съществува и друга страст, суетна и любопитна ... на опитването чрез плътта, прикрито с имената познание и наука. И тъй като нейната същност е стремежът към познание, а най-важното сетиво на познанието са очите, то тази страст в Словото Божие е наречена похот на очите (1 Иоан. 2:16) – понеже виждането е присъщо на очите.”, с. 260-261
„... що за удоволствие е ужасяващата гледка на едно разкъсано тяло? И все пак видят ли хората подобно тяло да лежи някъде, стичат се, за да се натъжат, за да пребледнеят.”, с. 261
„И все пак кой би могъл да преброи колко много съвсем дребни и незначителни неща дразнят всекидневно любопитството ни, колко често се повличаме подир тях? Колко често най-напред търпим, тъй да се каже, празнодумците, та да не ги засегнем по болното място, а после малко по малко с все по-голяма охота се вслушваме в тях. ... Понеже сърцето ни става хранилище на подобни дреболии и трупа купища изобилна суета, затова и молитвите ни често се прексъсват и объркват пред погледа ти; и докато пред очите Ти издигаме гласа на сърцето си към ушите Твои, преважното начинание се прекъсва от някакви смехотворни, незнайно откъде нахлули помисли.”, с. 262-262
